Ридкъли се вгледа критично.
— Не бих казал, че има дори шейсетина килограма. Е, както и да е... Добре се справихте, господа.
Раздърпаното плашило насред осмоъгълника се изправи немощно на крака и угаси с длани няколко минипожара, разгорели се по дрехите му. Огледа се тъпо и изблея:
— Хехехе?
— Нищо чудно засега да не се ориентира — уместно отсъди Архиканцлерът. — В края на краищата измина шестстотин мили за не повече от две секунди. Внимавайте да не го стреснете прекалено.
— Като с лунатиците ли? — попита Старшият дискусионен наставник.
— Защо пък намесваш лунатиците?
— Ами събудиш ли ги изведнъж, окапват им краката. Баба ми се кълнеше, че точно така ставало.
— А сигурни ли сме, че това е Ринсуинд? — недоверчиво попита Деканът.
— Разбира се, че е той! — възмути се Старшият наставник. — Нали го издирвахме часове наред по света?
— Не е изключено да сме призовали някоя опасна окултна твар — озъби се непреклонно Деканът.
— Виждаш шапката и се съмняваш?!
Беше островърха шапка. Или поне личеше намерението да е такава. Подобие, изработено от бамбукови трески и листа от кокосова палма, може би с надеждата да привлече духнал наблизо повей на магьосничество. Раковини, привързани със стръкчета трева, образуваха на шапката буквите МАГЕСНИК.
А съществото, на чиято глава се мъдреше тя, сякаш гледаше право през сборището. Изведнъж движенията му станаха целеустремени, то се измъкна рязко от осмоъгълника и тръгна към вратата, зад която беше коридорът.
Магьосниците го последваха предпазливо.
— Не знам дали да вярвам на баба ти. А тя колко пъти е виждала това необичайно явление?
— Де да знам. Не искаше да си признае.
— Ей, знаете ли, че Ковчежникът доста нощи броди насън?
— Сериозно?
Ринсуинд — ако той беше призованото същество — излезе на площада Сатор.
Наоколо имаше плътно гъмжило. Въздухът трептеше над мангалите, около които свещенодействаха продавачите на лешници и горещи картофи, в него отекваха традиционните за Анкх-Морпорк подвиквания.*

[* Например: „Ооох!“, „Ъъъх!“, „Я си ми върни паричките, мошенико гаден!“, „Ти на това лешници ли му викаш, а? Аз пък му викам въгленчета!“]

Олюляващата се фигура се примъкна към кльощав мъж, наметнат с огромно палто, който печеше нещо на малка скара в широк поднос, провесен на врата му.
Вероятният Ринсуинд се вкопчи в края на подноса.
— Имаш... ли... картофи? — нададе гърлен рев плашилото.
— Картофи ли? Нямам, достопочтени господине. Затова пък предлагам наденички в хлебче.
Вероятният Ринсуинд се смръзна. После се обля в сълзи.
— Наденички в хле-е-е-бче-е! Миличките ми на-дени-и-ички-и-и в... в... в... хлебче-е-е! Да-а-а-ай ми-и-и-и!
Награби три и се помъчи да ги пъхне наведнъж в устата си.
— А стига, бе! — ахна Ридкъли.
Фигурата вече полупритичваше, полупърхаше, а от невчесаната й брада хвърчаха трошици и парченца трудно определими продукти от прасе.
— За пръв път виждам някой да изяде три от наденичките в хлебче на Диблър Сам-си-прерязвам-гърлото и да изглежда толкова щастлив — учуди се Старшият наставник.
— Аз пък за пръв път виждам някой да изяде три от тях и да не му се подкосят краката — промърмори Деканът.
— Определено не се е случвало и някой да награби три наденички в хлебче, без да си плати, и отгоре на всичко да му се размине — довърши Лекторът по Съвременни руни.
Плашилото се въртеше весело по площада, а сълзите се стичаха на воля по бузите му. Пируетите го отведоха до началото на тъмна тясна уличка, откъдето по-дребна фигура изскочи зад гърба му и с известни усилия успя да го цапардоса по тила.
Любителят на наденички се свлече на колене и съобщи на света:
— Олеле!
— Не, не, не и не!
Доста по-възрастен мъж се показа от уличката и отне палката от непохватните ръце на хлапака, а жертвата стенеше в краката му.
— Дължиш извинение на горкия господин! — загълча мъжът. — Какво ли ще си помисли за нас? Виж колко те улесни, а ти как му се отплати? А бе, ти знаеш ли изобщо какво правиш?
— Мрън-мрън-мрън, господин Богис — отвърна момчето, заболо поглед във върховете на обувките си.
— Я повтори!
— Удар изотзад със замах през рамо, господин Богис.
— Изотзад през рамо?! Така ли си мислиш, че се прави?! Брей, удар изотзад през рамо! Ей това — извинете, господине, ще ви изправим само за секундичка — ей това е удар изотзад през рамо!...
— Олеле! — писна жертвата и внезапно изненада всички интересуващи се от случката: — Ха-ха-ха!
— Видяхте ли, некадърници! Я елате по-наблизо...
Още половин дузина хлапаци се изнизаха от уличката и се скупчиха около господин Богис, злополучния му ученик и ударения, който се клатушкаше в кръг и пъшкаше, но незнайно защо продължаваше да се радва с изумителна сила на живота.
— Слушайте внимателно — подхвана господин Богис с тон на печен занаятчия, споделящ професионалния си опит с празноглави лентяи, — когато издебнете клиент откъм тъмна пресечка, правилната процедура се състои в... А, здравейте, господин Ридкъли, не ви забелязах досега.
Архиканцлерът му кимна приветливо.
— Не ни обръщайте внимание, господин Богис. Подготвяте бъдещата смяна, тъй ли?
Богис драматично завъртя очи.
— Не знам вече какво им набиват в главите по тия училища! През цялото време само четат и пишат. Аз като бях момче, в училище се грижеха да запомним поне нещо полезно. Сега... да, ти, Уилкинс, стига си се хилил, ами опитай! Извинете ни, господине, няма да ви отнемем много време...
— Олеле!
— Не, не, не и не! И престарялото ми бабче щеше да замахне по-пъргаво! Гледайте! Пристъпваш кротичко, слагаш ръка на рамото му, за да не шавне случайно... Хайде, какво се туташ?... После го правиш леко и ловко...
— Олеле!
— Я да видим ще обясни ли някой в какво сбърка другарчето ви?
Зашеметената фигура се изниза пълзешком. Забелязаха я само старшите магьосници, а господин Богис вече демонстрираше тънкостите в занаята върху главата на Уилкинс.
Плашилото пак се изправи и се втурна напред в криволици. Още приличаше на хипнотизиран.
— Ей, ама той плаче! — възкликна Деканът.
— Не виждам нищо странно в това — изсумтя Архиканцлерът. — Но защо ли се кикоти в същото време?
— Все по-любопитно — намеси се и Старшият наставник.
Насинена и по всяка вероятност отровена, фигурата се насочи обратно към Университета, следвана неотлъчно от магьосниците.
Този път се забърза конвулсивно през главното фоайе и тръгна към Библиотеката.
Там чакаше Библиотекарят — ухилен, както само един орангутан може да си разтегли устата, и протегнал в ръцете си оръфаната островърха шапка.
— Изумително! — провикна се Ридкъли. — Значи било вярно! Магьосникът винаги се връща при шапката си!
Плашилото награби шапката, прогони от нея няколко паяка, захвърли жалкото растително подобие и я нахлупи.
Ринсуинд примига срещу озадачените старши магьосници. За пръв път в очите му замъждука светлината на разума, като че досега единствено рефлексите го бяха направлявали.
— Ъ-ъ... Какво изядох преди малко?
— Ами... Три от най-хубавите наденички в хлебче на Диблър — любезно обясни Ридкъли. — Е, нали се сещаш, искам да кажа „най-типичните“.
— Ясно. А кой ме халоса няколко пъти по главата?
— Чираци от Гилдията на крадците.
Ринсуинд примига още по-стъписано.
— Това да не е Анкх-Морпорк?
— Да.
— Вече предполагах — проточи той. — Е — добави, падайки по лице, — върнах се най-после.